Януари 2016 г.

Съвети от леля Марчела

С тръгване на детска градина децата започват да общуват с повече хора, приятели, учители и помощник – възпитатели. Според специалисти повечето болестни епидемии сред децата започват от детската градина и240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi се разпространяват сред възрастните в семейството. Най – честите заболявания са настинка, грип, варицела, също така не трябва да се пропускат и въшките.Тъй като не е възможно да се пропусне нито едно от изброените заболявания, трябва първо родителите да знаят, за да научат своите деца как да се пазят от тях.Здравословният сън, редовно миене на ръцете, консумирането на здравословна храна, спортуването, разходките на чист въздух,закаляването ще помогнат на детето да се предпази от много заразни заболявания.
1. Здравословен сън – децата се нуждаят най – малко от девет часа сън, за да са здрави.За да не получават достатъчно сън са виновни телевизорите и компютрите в техните стаи.За да свикнат децата да си лягат по- рано и да стават навреме за детска градина, специалистите съветват да си лягат по- рано дори в почивните дни, за да се изгради режим още от най – ранна детска възраст.Препоръчително е да се махне компютърът от детската стая и да  се постави в хола.

240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi2. Миене на ръцете – един от най – честите начини за заразяване е чрез ръцете.Когато те са имали досег с мръсен или заразен обект, а след това със същата ръка се докосват носа, очите и устата,вирусите и бактериите минават в организма.Затова не трябва да се прави никакъв компромис с миенето на ръцете,докато то не се научи да се мие преди и след ядене,след като е ходило до тоалетна и след връщане от детска градина, тъй като дръжките на вратите гъмжат от бактерии.

3. Хранене и здраве – децата още от малки трябва да се научат да се хранят здравословно,като се избягва240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi прекалената употреба на тестени изделия, сладкиши, шоколади и др.Употребата на повече плодове и зеленчуци е истинският начин за избягване на наднорменото тегло, което за съжаление  все по- често се наблюдава при малките деца.

240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi4. Настинки и грип – причиняват се от много вируси и се предават от човек на човек чрез въздуха или чрез контакт.Грипът е остра респираторна инфекция,която се разпространява чрез пръски във въздуха, кашляне и кихане на заразен човек. Симптомите са хрема, висока температура, главоболие, кашлица, възпалено гърло, умора, мускулни болки.Трябва да се осигури почивка на детето и да му се дава да пие много течности.Съществуват противогрипни ваксини,но те не се препоръчват за деца с хронични проблеми,като например астма.Освен това ваксините се правят за щамовете,които са най – вероятни за сезона, но това не дава гаранция,че няма да има и други щамове,които не са включени във ваксината.Трудно решение за родителите е да оставят детето у дома,ако са работещи и няма кой да го гледа.Специалистите съветват обаче,че това е задължително, ако детето има висока температура,повръщане,диария или е с диагноза настинка или грип,тъй като е заразно.Така от една страна то ще може да оздравее напълно,а от друга – няма да може да заразява другите.

5. Въшки – децата, които играят заедно или споделят обща шапка и гребен са най – предразположени 240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6miкъм заразяване.Това е съпроводено с сърбеж в областта на скалпа,подуване на лимфните възли в задната част на врата.Нужна е консултация с лекар, който вероятно ще изпише специализиран шампоан.Превантивно се изпират всички дрехи и чаршафи,с които детето е било в контакт през последните два дни,за да на се зарази повторно.Детето се почиства старателно в къщи и се обезпаразитява и тогава може отново да посещава детската градина.

240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi6. Конюктивит – разпространява се чрез замърсени пръсти, които докосват окото.Симптомите са зачервяване на бялата част на окото, както и секретирането на гной.Необходимо е посещение при лекар, който ще предпише капки за очи, които съдържат антибиотици.

7. Варицела – едно от най – често разпространяваните заболявания при децата,защото много лесно се разпространява.Един заразен чрез кашлицата си може да зарази десетки.Първите симптоми се появяват след инкубационен период от 10 до 21 дни след заразяване с вируса.Болестното състояние се характеризира с образуване на мехури с течност, които се появяват по кожата.Те сърбят много и при чесане кожата се раздразва.Повечето леки случаи изискват лекуване само на симптомите.Има и ваксина срещу болестта, но отново е задължителна консултацията с лекар.
Профилактичен очен преглед – 25% от децата имат скрит очен проблем.Необходими са редовни профилактични прегледи през две години.Признаците са – детето седи прекалено близко или далече пред телевизора,изкривява или накланя главата,често трие очи и е с изразена чувствителност спрямо светлината.

8. Гръбначни изкривявания – децата обичат да слагат много неща в раниците си и често се оплакват от 240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6miболки в гърба.Профилактичните посещения в кабинета на лекар ще следят как се развива опорно – двигателната система на децата и дали няма изкривяване на гръбначния стълб – нещо, което е изключително често срещано сред малките деца.Нужно е да се следи стойката на децата като седят и вървят.Спорт, туризъм,разходки и физически упражнения на открито са препоръчителни пред прекаленото седене на децата пред компютрите, което води до обездвижване и деформация.

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ :
Диана Никовска – детска учителка с дългогодишен стаж и професионален опит. Тя е всеотдайна, внимателна и грижовна към деца и родители. След кратко отсъствие, г-жа Никовска отново е част от екипа на ЦДГ „Незабравка“

240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6mi1. Г-жо Никовска, защо станахте детска учителка?

– От малка това беше моята мечта.
Обичам работата си, обичам малките деца, начина на общуване с тях.
Смятам, че това е моето призвание!
2. Кажете ни, кое Ви накара да се върнете отново в педагогическият екип на ЦДГ „Незабравка“?
– Завърнах се отново в педагогическият екип на ЦДГ „Незабравка“, защото в него има чудесна атмосфера за работа, непрекъснато е в крак с модните тенденции и иновации в образователно-възпитателния процес.
3. Какви са Вашите впечатления от децата и родителите сега и преди 5 години?
– Преди 5 години нямаше толкова дълбоко навлезли в работата интернет техники и технологии, а сега всичко това е променено-компютизираното навлезе дълбоко в нашия живот и това помага на родителите и техните деца да получават по-изчерпателна информация по наболите въпроси, които ги вълнуват.
4. Какво трябва да бъде взаимодействието с родителите, за да спечелим тяхното доверие?
– Трябва непрекъснато да комуникираме, да общуваме с тях, да им дадем възможност да участват в беседи, дискусии, тренинги, да се съобразяваме с тяхното мнение, с тяхното виждане по определени въпроси. свързани с възпитанието и образованието на техните деца.
5. Пожелайте нещо на децата, родителите, персонала на детската градина и читателите на електронното списание!
– Със същия плам и ентусиазъм да работим съвместно всичко заедно, за да постигнем положителни резултати от обучението на де цата 

РУБРИКА: РОДИТЕЛЬО, ПРОЧЕТИ НА ДЕТЕТО СИ: Астрид Линдгрен – Емил от Льонеберя На Карл-Юхан

240547d3d2urn-jpg-246-184-cc-dri-seqg7luvzea1jemv6miЕмил от Льонеберя — така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: „Искам си шапката.“ Вместо това казваше: „Искъм я шапкътъ.“ А неговата „шапкъ“ беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно — доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: — Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: — Искъм я шапкътъ!

И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше — можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето — той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.

— Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? — попита майка му.

— Как не — рече Емил. — Но ИСТИНСКИ зеленчуци.

След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.

Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.

— Горките Свенсонови от Катхулт, какъв пакостник е синът им! — казваха те. — От него нищо няма да излезе.

Така си мислеха жителите на Льонеберя, да! Ако знаеха какво ще излезе от Емил, сигурно нямаше да говорят тъй! Само да знаеха, че като порасне ще стане председател на общинския съвет! Вие сигурно още не знаете какво е това да си председател на общинския съвет, но то е нещо много изискано, уверявам ви и ето това стана Емил с течение на времето.

Но сега нека се придържаме към онова, което се случи когато Емил беше малък и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд заедно със своя татко, който се казваше Антон Свенсон, с майка си, която се казваше Алма Свенсон, и със сестра си Ида. В Катхулт имаха и ратай на име Алфред и слугиня наречена Лина. Защото по онова време, когато Емил беше малък, още имаше слугини и ратаи в Льонеберя и навсякъде. Ратаите оряха, грижеха се за конете и воловете, докарваха сеното и садяха картофи, а слугините дояха кравите и миеха, и търкаха, и пееха на децата.

Сега вече знаете кой живееше в Катхулт — татко Антон, мама Алма, малката Ида, Алфред и Лина. А освен това два коня, чифт волове, осем крави, три прасета, десет овце, петнайсет кокошки, един петел, една котка и едно куче. А най-сетне — и Емил.

Катхулт беше хубаво малко стопанство с червено боядисана къща, която се издигаше на едно хълмче сред ябълкови дървета и люляци. А наоколо се простираха ниви, ливади, пасища и едно езеро и една голяма, голяма гора.

Всичко можеше да е мирно, тихо и спокойно в Катхулт — стига да го нямаше там Емил.

— Това момче само пакости прави — казваше Лина. — Пък ако самият той не прави пакост, вечно нещо ще му се случи. Никога не съм виждала такова хлапе.

Но майката на Емил го защищаваше.

— Не е чак толкова страшен — казваше тя. — Днес само веднъж ощипа Ида и разля сметаната за кафето — това е всичко… а да, вярно — и подгони котката около курника! Но както и да е, струва ми се, че започва да се укротява и да става по-добричък.

И всъщност не може да се каже, че Емил беше лош. Той много обичаше както Ида, така и котката. Но просто беше принуден да ощипе Ида, иначе нямаше да му даде своята филийка със сладко, а котката подгони съвсем приятелски, само за да види дали може да тича толкова бързо като котка. Обаче котката не можеше да разбере това, нали!

Туй се случи на седми март — тогава Емил беше толкова добричък и само дето веднъж ощипа Ида и разля сметаната за кафето и гони котката. Но сега ще научиш за някои други дни, когато се случиха повече неща — било то, защото той правеше пакости, както казваше Лина, или защото просто така се случваше, тъй като с Емил вечно нещо се случваше. Бихме могли да започнем с:

ВТОРНИК, 22 МАЙ,

КОГАТО ЕМИЛ НАПЪХА ГЛАВАТА СИ В СУПНИКА

На този ден в Катхулт имаше супа с месо за обяд. Лина бе сипала супата в супника с изрисуваните цветя и всички седяха около кухненската маса и ядяха супа — особено Емил. Той много обичаше супа и то се чуваше.

— Нужно ли е да сърбаш така? — попита го майка му.

— Иначе няма да ми е сладко — отвърна Емил и всъщност го каза съвсем другояче, но сега няма да му обръщаме внимание на смоландското наречие.

Всички ядоха колкото можаха и накрая супникът се изпразни. Остана само една мъничка, мъничка глътка на дъното. Но тази глътчица Емил си я искаше, а единственият начин да се добере до нея беше, да напъха цялата си глава в супника и да сръбне глътката. Емил така и направи, а другите чуха как сърба там вътре. Но след това Емил понечи да измъкне главата си оттам и представете си, тя НЕ МОЖА ДА ИЗЛЕЗЕ! Беше заседнала! Тогава Емил се изплаши, скочи от мястото си и застана сред кухнята със супника нахлупен върху главата като голям калпак. Той му закриваше и очите, и ушите. Емил го задърпа и се развика. Лина също се разтревожи.

— Хубавият ни супник! — завайка се тя. — Хубавият ни супник с цветята, сега в какво ще сипваме супата?

Щом като главата на Емил беше в супника, там не можеше да се сипва супа, естествено — това поне й беше ясно, въпреки че не можеше да проумее доста други неща.

Но майката на Емил мислеше повече за самия Емил.

— Ами сега, как ще измъкнем момчето? Трябва да счупим супника с дилафа!

— Ти не си с ума си — възпротиви се таткото на Емил. — Та той струва цели четири крони!

— Дайте сега аз да опитам — рече Алфред, който беше силен и сръчен ратай. Той хвана двете дръжки на супника и с всичка сила го вдигна право нагоре — но защо ли? Емил също полетя нагоре. Защото наистина здравата беше заседнал вътре. А сега висеше във въздуха и риташе, за да слезне пак на пода.

— Престани… пусни ме… престани, ти казах! — крещеше той. И Алфред го пусна.

Всички много се натъжиха. Стояха из кухнята около Емил и си блъскаха главите — татко Антон, мама Алма, малката Ида, Алфред и Лина. Никой не можеше да измисли сигурен начин да измъкнат Емил от супника.

— Гледайте, Емил плаче — обади се малката Ида и посочи с пръстче две големи сълзи, които се процедиха изпод ръба на супника и бавно се търкулнаха надолу по шията на Емил.

— Изобщо не плача — викна Емил. — Това е супа.

Гласът му звучеше наперено, както обикновено, но сигурно не му е било много весело с главата, заседнала в супника… ами ако НИКОГА вече не можеше да се освободи? Горкият Емил, кога щеше да си сложи пак „шапкътъ“?

На майката на Емил й дожаля за малкото момченце. Тя отново посегна към дилафа, за да счупи супника, но таткото каза:

— По никакъв начин! Супникът струва четири крони. Тогава по-добре да отидем при доктора в Марианелунд. Той сигурно ще успее да го свали. Освен това взима само по три крони и така ще спестим една крона.

Майката на Емил реши, че идеята е добра. Човек не може всеки ден да спести цяла крона. А колко хубави неща можеха да се купят с нея — може би за малката Ида, която трябваше да си остане в къщи, докато Емил щеше да се вози във файтончето.

Изведнъж всички в Катхулт се разбързаха. Трябваше да издокарат Емил, да го умият и да му облекат най-хубавите дрехи. Но не можеха да го срешат, нито да му изтъркат ушите, макар че беше много належащо. Майка му дори се опита да пъхне показалеца си под ръба на супника, за да поизтрие ушите на Емил, но това за малко не завърши зле, защото и тя заседна в супника.

— Да-да, такива ми ти работи — обади се малката Ида, а татко Антон много се ядоса, въпреки че обикновено беше кротък човек.

— Още някой да иска да заседне в супника?! — развика се той. — Хайде, побързайте, че поне да впрегна голямата каруца за сено и да откарам всички от Катхулт при доктора в Марианелунд.

Но майката на Емил дръпна силно и измъкна пръста си.

— Ще ти се размине миенето на ушите, Емиле — каза тя и започна да духа пръста си. Тогава под ръба на супника се видя една доволна усмивка и Емил рече:

— Това е първата истинска полза, която имам от този супник!

Но Алфред вече докара коня с файтончето пред главната стълба и Емил излезе, за да се качи. Изглеждаше много спретнат с раирания си празничен костюм, черните ботинки и супника — е, супникът наистина му придаваше малко необичаен вид, но нали беше красив и изписан с цветя, та почти приличаше на модерна лятна шапка. Имаше само един недостатък — че прекалено много закриваше очите на Емил.

И ето, че бяха готови да потеглят за Марианелунд.

— Да се грижите добре за Ида, докато ни няма! — извика майката на Емил. Тя седеше на предната седалка до таткото на Емил. На задната седалка бе седнал Емил със супника. А до него лежеше „шапкътъ“ му. Нали трябваше да сложи нещо на главата си, когато се прибират. Добре, че се сети навреме!

— Какво да приготвя за вечеря? — изкрещя Лина тъкмо като потегляше колата.

— Каквото намериш — провикна се майката на Емил. — Сега мисля за по-важни неща!

— Супа с месо, тогава — каза Лина. Но в същия миг зърна нещо шарено, което изчезна зад завоя на пътя и си спомни как стоят нещата. Обърна се тъжно към Алфред и малката Ида:

— Ще трябва да се задоволим с кървавица и сланина — рече тя.

Емил няколко пъти бе ходил в Марианелунд. Много обичаше да седи високо на впряга и да следи как се вие пътят, да оглежда стопанствата, покрай които минаваха, и децата, които живееха в тези стопанства, и кучетата, които лаеха край оградите, и конете и кравите, които пасяха по ливадите. Но сега не му беше толкова весело. Този път седеше със супника, нахлупен над очите, и виждаше само малка частица от ботинките си, които съглеждаше през тесния процеп под ръба на супника. През цялото време трябваше да пита татко си: „Сега къде сме? Отминахме ли вече палачинковата къща? Скоро ли ще стигнем до свинчовата къща?“

Емил измисляше имена на всички стопанства край пътя. Палачинковата къща се наричаше така, защото веднъж, когато Емил минаваше оттам, двете дебели дечица от стопанството стояха до оградата и ядяха палачинки. А свинчовата къща получи името си от едно весело прасе, което Емил понякога чешеше по гърба.

Но сега Емил седеше мрачен, гледаше ботинките си и не виждаше нито палачинки, нито весели прасенца, та няма защо да се чудим, че само врънкаше:

— Сега къде сме? Няма ли скоро да пристигнем в Марианелунд?

Чакалнята на доктора беше претъпкана, когато Емил влезе със своя супник. Всички веднага много го съжалиха. Те разбраха, че това е същинско нещастие. Само един дребен зъл дядка се разсмя колкото му глас държеше, сякаш беше нещо много весело да заседнеш в супник.

— Хо-хо-хо! — хилеше се дядката. — Да не са ти измръзнали ушите, момче?

— Не — отговори Емил.

— Тъй ли! Ами тогава защо си нахлупил този калпак? — попита дядката.

— За да не ми измръзнат ушите! — отвърна Емил. И той можеше да бъде духовит, макар да беше малък.

После пуснаха Емил при доктора, а докторът никак не му се смя. Само каза:

— Добър ден, добър ден! Какво търсиш ти там вътре?

Емил не можеше да види доктора, но все пак трябваше да го поздрави и затова се поклони много дълбоко, заедно със супника на главата. Изведнъж нещо издрънча. Джанкова! — и супникът лежеше на пода, строшен точно по средата. Толкова силно беше хлопнал Емил главата си в писалището на доктора.

— Отидоха четири крони на вятъра — каза таткото на Емил тихичко на майката на Емил. Но докторът го чу.

— Е, все пак спестихте една крона — обади се той, — защото обикновено вземам по пет крони, когато вадя малки момчета от супници. А той сега сам се оправи.

Тогава бащата на Емил се зарадва и беше благодарен на Емил, че счупи супника и му спести една крона. На бърза ръка събра строшения супник и Емил и майката на Емил и си тръгна. А когато излязоха на улицата, майката на Емил каза:

— Ето, че ПАК спестихме една крона! Какво ще си купим с нея?

— Нищо няма да купуваме — отвърна таткото на Емил. — Ще си я скътаме. Но смятам, че е справедливо Емил да получи едно петаче и да си го пусне в своята касичка у дома.

И той веднага извади петачето от портмонето си и го даде на Емил. Ех, как се зарадва Емил!

А след това се понесоха обратно към Льонеберя. Емил седеше много доволен на задната седалка, стиснал петачето в юмрука си, с „шапкъ“ на главата и гледаше всички деца и кучета, и коне, и крави, и прасета, покрай които минаваха. Ако Емил беше обикновено хлапе, в този ден нямаше да се случи нищо повече. Но Емил НЕ БЕШЕ обикновено хлапе и да знаете само какво направи! Както си седеше, той пъхна петачето в устата си и тъкмо когато отминаваха свинчовата къща откъм задната седалка прозвуча едно кратко „поп“. Точно тогава Емил глътна петачето.

— Ох — рече Емил, — колко набързо стана!

А майка му отново започна да се вайка.

— Олеле, майчице, как ще извадим петачето от това момче? Трябва да се върнем при доктора.

— Да-да, чудесно си си направила сметката — обади се таткото на Емил. — Ще платим на доктора пет крони, за да си върнем едно петаче, а? Ти в училище каква бележка имаше по смятане?

Емил прие работата спокойно. Потупа се по корема и рече:

— Мога и сам да си бъда спестовна касичка и все едно дали петачето е в стомаха ми, или в касичката у дома. Защото и от нея нищо не може да се извади. Опитвах с кухненски нож, та знам.

Но майката на Емил не се предаде. Настояваше да се върне с Емил при доктора.

— Нищо не казах онзи път, когато той изяде всички копчета за панталони — подсети тя таткото на Емил. — Но едно петаче по-трудно се смила и тази работа може да завърши зле, повярвай ми!

Тя успя така да подплаши таткото на Емил, че той обърна коня и потегли обратно към Марианелунд. Защото таткото на Емил също беше загрижен за свинчето си.

Втурнаха се задъхани при доктора.

— Да не сте забравили нещо? — попита докторът.

— А не, само че Емил сега пък изяде едно петаче — каза таткото на Емил. — Та ако искате да го оперирате малко, докторе… да речем за четири крони… пък може да си задържите и петачето.

Но тогава Емил задърпа баща си за сакото и прошепна:

— Да не си посмял! Петачето си е мое!

Обаче докторът нямаше никакво намерение да вземе на Емил петачето. Нямало нужда от никаква операция, каза той. Петачето сигурно щяло да излезе на бял свят след един-два дни.

— Но би могъл да изядеш пет кифли — добави докторът, — за да си има петачето компания и да не ти остърже стомаха.

Славен доктор беше той, а на всичкото отгоре пак не им взе пари. Таткото на Емил беше толкова доволен, че просто сияеше, когато отново излезе на улицата с Емил и майката на Емил.

А майката на Емил искаше веднага да отидат в домашната пекарня на госпожиците Андершон и да купят на Емил пет кифли.

— Дума да не става — каза таткото на Емил. — Нали у дома си имаме кифли.

Емил се замисли. Той много умееше да пресметне туй-онуй, а освен това беше гладен, затова каза:

— Имам си едно петаче на склад и ако можех да се добера до него, сам бих си купил кифлите.

После помисли още малко и добави:

— А не би ли ми дал назаем едно петаче за ден-два, татко? Можеш да разчиташ с абсолютна сигурност, че ще ти го върна!

Тогава таткото на Емил отстъпи и отидоха в домашната пекарня на госпожици Андершон и купиха на Емил пет кифли, много вкусни кифли, кръгли, златистокафяви и поръсени със захар. Емил бързо-бързо ги излапа.

— Това беше най-вкусното лекарство, което съм взимал през целия си живот! — заяви той.

Но таткото на Емил изведнъж така се замая и развесели от облекчение, че вече не знаеше какво прави.

— Днес спестихме толкова много пари! — рече той и без да му мигне окото купи за едно петаче захарни петлета за малката Ида, която си бе останала у дома.

Забележете, че това се случи в онези времена, когато децата не ги беше грижа дали имат зъби, или не — такива глупави и неразумни бяха те. Сега децата в Льонеберя вече не ядат бонбони, но затова пък си имат зъби!

След това си тръгнаха обратно за Катхулт. Щом прекрачи прага на дома си и преди да свали сакото и шапката си, таткото на Емил се залови и залепи супника. Това не беше никак трудно — нали се счупи само на две парчета. Лина така се зарадва, че се разскача и подвикна на Алфред, който разпрягаше коня:

— Пак ще има супа с месо в Катхулт!

Така си мислеше Лина! Сигурно беше забравила Емил.

Тази вечер Емил си игра необикновено дълго с малката Ида. Той й построи къщичка между камънаците в ливадата. Това много й хареса, а той само лекичко я пощипваше, колкото пъти му се доядеше захарно петле.

Когато започна да мръква Емил и Ида решиха, че е време да си лягат. Влязоха в кухнята да видят дали е там майка им. Но я нямаше. Никого нямаше. Освен супника. Стоеше си върху масата, залепен и красив. Емил и малката Ида застанаха да огледат този забележителен супник, който цял ден беше пътувал насам-натам.

— Чак в Марианелунд — въздъхна малката Ида. А после добави: — Какво направи всъщност, Емиле, та вкара главата си в супника?

— Нищо особено — рече Емил. — Просто направих така.

Тъкмо тогава влезе майката на Емил. И първото нещо, което видя беше Емил с глава в супника. Емил дърпаше супника, малката Ида пищеше и Емил също се развика. Защото пак бе заседнал, точно както предишния път.

Тогава майка му грабна дилафа и така удари по супника, че оглуши цяла Льонеберя. Джаннн! и супникът се разби на хиляди парчета. Късовете заваляха около Емил като дъжд.

Таткото на Емил беше в кошарата, но чу трясъка и веднага дотърча.

Застана на прага на кухнята. Стоеше там безмълвен и гледаше Емил и парчетата, и дилафа, който майката на Емил държеше в ръка.

Нито дума не продума таткото на Емил. Само се обърна и тръгна обратно към кошарата.

Но подир два дни той получи от Емил едно петаче, а това все пак беше мъничка утеха.

Та сега вече знаете горе-долу какъв беше Емил. Всичко това със супника се случи един вторник на 22 май.

Четете брой 2 за продължение…

Leave a Comment