Брой 2 / Февруари 2015г.

 

КОНКУРС ЗА ДЕТСКА РИСУНКА

 

Електронно списание „Незабравка” – гр. Бяла Слатина обявява конкурс за детска рисунка на тема „Моята мечта” за деца от предучилищна възраст. Няма ограничения в размера на рисунките, техниките за рисуване и използваните материали. Всяко дете има право на участие само с една рисунка.  Попълнена заявка за участие  и рисунката /снимана, сканирана/ да се изпращат на risunka@nezabravka-cdg.com в срок до 31.03.2015г.

 

 

 

Всички изпратени рисунки ще бъдат качени на страниците на електронно списание „Незабравка”.

Читателите на електронно списание”Незабравка” ще бъдат журито на конкурса. Те ще имат възможност да гласуват за всяка една рисунка. Гласуването ще бъде във фейсбук страницата на ЦДГ „Незабравка” – гр. Бяла Слатина от 01.04.2015г. когато ще бъдат качени рисунките. Гласуването ще бъде през целия месец Април. Трите рисунки, получили най-много гласове ще бъдат отличени с първо, второ и трето място. Награждаването ще бъде през месец Май.

Първа награда: Детски образователен таблет.

Втора награда: Детска образователна игра.

Трета награда: Комплект книжки за оцветяване.

---

ИГРАТА В ДЕТСКАТА ДЕТСКАТА ГРАДИНА

 

Водеща дейност в предучилищна възраст е играта. Тя присъства в целия режим на детската градина. Чрез играта децата се запознават с заобиколяващата ги действителност. Тя е техния живот, в нея те непринудено откриват света. Играта е онази развиваща среда в предучилищна възраст, която отговаря на постоянната нужда на децата от действия. Чрез играта се създават  неповторими въображаеми ситуации, в нея децата пресъздават света на възрастните. Тя ги предизвиква да мислят, да спорят, да анализират, да сравняват, да мечтаят, да изграждат собствената си личност. В детската градина децата се обучават под формата на игра.

Ето защо педагогическият екип на ЦДГ”Незабравка” – гр. Бяла Слатина отделя първостепенно място на ролята на играта в развитието на детето. В детската градина функционира работещо методическо обединение „Играта като водеща дейност в предучилищна възраст”, в което работят всички учители. Председател на методическото обединение е старшия учител Мариела Цонова. В началото на учебната година на педагогически съвет е приет план за работа на методическото обединение, който стриктно се изпълнява. Всеки месец се провежда по една сбирка на методическото обединение.

 

---

 

РАБОТА ПО ПРОЕКТ

 

За педагогическия екип на ЦДГ”Незабравка” – гр. Бяла Слатина работата по НП „С грижа за всеки ученик”, модул „Осигуряване на допълнително обучение за деца от подготвителна група” е висока чест и истинско удоволствие. Сформирани са 6 целеви групи с общо 36 деца. 5 от групите работят в основната сграда, а една от тях – функционира във филиал ЦДГ с. Тлачене. Допълнителните педагогически ситуации по образователно направление „Български и литература” се провеждат извън познатата обстановка на занималните, в специално пригодени за тази цел помещения. Учителите-ръководители на целевите групи използват индивидуалния подход, за да поставят всяко едно дете в центъра на педагогическото взаимодействие. Спазват се стриктно приетите образователни  програми и графиците за реализиране на педагогическите ситуации. Присъствията и отсъствията на децата от целевите групи се отразява в дневник. Със средства от проекта са закупени материали за работа с децата на обща стойност  420 лева.

Много важно е, че се проследява развитието на децата и се отчита техния напредък.

Всеки ръководител на целева група има портфолио по проекта, в което съхранява цялата документация, работните листове на децата и доказателствен снимков материал.

Работата по НП „С грижа за всеки ученик”, модул „Осигуряване на допълнително обучение за деца от подготвителна група” започва на 01.11.2014г. и завършва в края на месец февруари 2015г.

---

---

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ :

Анета Петрова – дългогодишен учител с висока квалификация, доказан педагогически опит и секретар на педагогическия съвет на ЦДГ „Незабравка“

1. Госпожо Петрова, бихте ли препоръчали на младите хора професията „Учител в детска градина“ и защо?

Няма по- благородна и по- отговорна от учителската професия – тя е грижа за бъдещето на нацията, признание за таланта на педагога, но и признание за умни, млади хора.

2. Моля, посочете някои Ваши бивши възпитаници, с които се гордеете:

Лили Андреева – учител в ЦДГ „Пролет“ – с. Соколаре

Янка Сашева – мед. сестра

Боряна Димитрова – мед. сестра

Надие Байрамова – учителка в НУ – гр. Севлиево

Тахмина Гогова – детска учителка в Гърция

Бранимир Бочев – бивш директор на БКС

Ралица Ранкова – ветеринарен лекар

3. Желаете ли да поздравите някои от родителите на децата от Вашата детска група:

    На всички родители – огромно благодаря

за доверието към екипа на група „Пчеличка“ / учители, помощник възпитатели, мед. сестра/

и ПОКЛОН до земя за успешното партньорство във възпитанието на децата.

4. Как оценявате значението на електронното списание „Незабравка“ за деца, учители, родители и граждани?

    За учителите – работилница за идеи

за децата – умен и забавен приятел

за родителите – критичен, но добронамерен партньор

за гражданите – обективен и информационен източник

5. Какво е Вашето послание към по- младите Ви колеги – детски учители?

    Да обичат децата с искрена, но разумна любов, да служат достойно на учителската кауза, да не забравят, че винаги има какво и от кого да научат нещо ново и полезно.

---

Ето мечето Едуард слиза по стълбите… бум… бум… бум… с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин — само да можеше за минутка поне да не си чука главата о всяко стъпало, а да помисли малко. Тогава пък му се струва, че няма! Но както и да е, ето го вече долу, готово да ви бъде представено: Мечо Пух!

Когато за първи път чух името му, аз казах — както и вие сега се готвите да кажете: „Но той има козина!“

— Знам! — отговори ми Кристофър Робин.

— Тогава не можеш да го наричаш Пух!

— Не.

— Но ти го нарече така!

— Той е Мечо Пух! Не разбираш ли какво значи това?

— О, сега разбрах! — казах бързо.

Надявам се, че и вие вече сте разбрали, защото — все едно — това е единственото обяснение, което ще получите.

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо, когато слезе долу; друг път обича да седне тихичко пред огъня и да слуша приказки. Тази вечер…

— Хайде една приказка! — каза Кристофър Робин.

— Каква приказка? — попитах.

— Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на Мечо Пух?

— Разбира се! — казах. — Какви приказки обича той?

— За себе си! Защото той е от този вид мечки.

— Да, виждам.

— И така, бъди добър…

— Ще се опитам — казах аз.

И се опитах.

Едно време — отдавна, много отдавна, чак около миналия Петък — Мечето Пух живееше сам-само в една гора под името Сандерс.

(— Какво значи да живееш под име — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

— Пух не е много сигурен в това — каза Кристофър Робин.

— Но сега вече съм — обади се един ръмжащ глас.

— Тогава продължавам — казах аз.)

— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:

„Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.“

После мисли още дълго и си каза:

„А единствената причина да си пчела — доколкото знам — е да правиш мед!“

То се изправи развълнувано.

— А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!

Така мечето започна да се катери по дъба.

И

се

катери,

и

се

катери,

и

се

катери,

и

както

се

катереше,

то

си

затананика

една

песничка.

Ето

каква

му

беше

песничката:

„Ах, не е ли смешно,

че обичам мед?

Бръм… бръм… бръм…

Чудя се защо!“

Покатери се още

по-нагоре

и

още

по-нагоре,

и

още

малко

по-нагоре,

и

се

сети за

друга песничка:

„А колко смешно би било, нали,

мечките да бяха вместо тез пчели:

кошера си щяха с мед те да напълнят

(ако пчели бяха мечките сами)

в дънера, на ниско — да не качвам стълби!“

То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се Песничка.

Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето… онова клонче…

Пррасс!!!

— Помощ! — извика Пух, като се блъсна в един клон, десет стъпки по-долу.

— … ако само не бях… — каза той, като полетя към друг клон, двадесет стъпки по-надолу.

— … исках само да… — заоправдава се Пух, като се превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-ниско…

— … исках…

— … разбира се, то бе малко така… — допусна той, като бързо се провря надолу между шест други клончета.

— … всичко се случи поради… — реши той, като се сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.

— … всичко се случи поради обичта ми към меда. Ох! Помощ!

Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си и започна пак да мисли. И първия човек, за когото се сети, беше Кристофър Робин.

(— За мен ли? — попита развълнуван Кристофър, не смеейки да повярва.

— За теб!

Кристофър Робин не каза нищо, но очите му ставаха все по-големи, а лицето — все по-розово.)

… И така Пух отиде при своя приятел Кристофър Робин, който живееше в друга част на Гората, зад една зелена врата.

— Добро утро, Кристофър Робин — каза Пух.

— Добро утро, Мечо Пух — каза ти.

— Мисля си дали имаш нещо такова като балонче.

— Балонче?!

— Да. Тъкмо си мислех, като идвах насам, дали се намира балонче у Кристофър Робин, или не… защото се бях замислил за балони.

— За какво ти е притрябвал балон? — попита ти.

Пух се огледа наоколо, за да се увери, че никой няма да го чуе, и като си сложи лапата до муцуната, прошепна:

— Мед!

— Ама не може да се вземе мед с балон!

— Мога! — каза Пух.

Случило се беше така, че предишния ден ти беше поканен у твоя приятел Прасчо и там на всички гости раздадоха балончета. На теб се беше паднало голямо зелено балонче. А понеже един от Зайовите роднини не дойде — много малък беше още, за да ходи по гости — и неговото синьо балонче остана, ти занесе у дома си и зеленото, и синьото балонче.

— Кое от двете искаш — показа ги ти на Пух.

Той сложи глава между двете си лапи и много внимателно обмисли.

— Виж как стои работата: когато отиваш с балон за мед, най-важното е пчелите да не те усетят. Ако си със зелен балон — те ще помислят, че си част от дървото, и няма да те забележат; ако си със син — ще помислят, че си част от небето, и пак няма да те забележат. Въпросът е как по-добре ще ги заблудиш.

— А няма ли да те забележат под балона? — попита ти.

— Може да ме забележат, но може и да не ме забележат — с пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Пух помисли един миг и добави:

— Ще се постарая да изглеждам като малко черно облаче.

— Тогава по-добре е да вземеш синия балон — каза ти.

Така и направихте.

Двамата излязохте със синия балон, ти си взе и пушката за всеки случай — както правиш обикновено. Пух отиде до една много кална локва, която знаеше от по-рано, и се търкаля в нея, и се търкаля, докато стана съвсем черен. После надухте балона колкото беше възможно, но го държахте заедно за канапа, след туй ти изведнъж го пусна и Пух леко се понесе нагоре. Скоро стигна почти самия връх на дървото, само че десетина стъпки встрани от него.

— Уррааа! — извика ти.

— Прекрасно е, нали? — погледна Мечо Пух надолу. — Как изглеждам оттам?

— Приличаш на мече, което се е хванало за балон — каза ти.

— Нима?! — попита Пух разтревожен. — Нима не приличам на малко черно облаче сред синьото небе?

— Не много!

— Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах, с пчелите никога нищо не се знае!

Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише меда, но не можеше да го стигне.

След малко пак се обади:

— Кристофър Робин! — прошепна силно той.

— Какво?

— Струва ми се, че пчелите подозират нещо!

— Какво мислиш, че…

— Не знам, но нещо ми подсказва, че стават подозрителни!

— Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?

— Може би! С пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Настъпи тишина. После Пух пак извика:

— Кристофър Робин!

— Да?

— Имаш ли у вас чадър?

— Мисля, че имам.

— Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към мен и да казваш: „Бре, бре! Май че ще вали!“ Мисля, че ако направим така, по-лесно ще ги измамим.

На теб ти стана смешно и ти си каза: „Глупаво мое мече!“ Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде за чадъра.

— Дойде ли, най-после! — извика Пух, когато ти се върна под дървото. — Бях започнал да се тревожа, защото сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!

— Да отворя ли чадъра? — попита ти.

— Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме! Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш отдолу?

— Не!

— Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен чадър, като казваш от време на време: „Бре, бре!… Май че ще вали!“, а аз в това време ще изпея една Песен на Облачето, каквато сигурно облачетата пеят… Започвай!

И така — докато ти се разхождаше напред-назад с отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали — Пух пееше тази песничка:

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето,

пея си на глас полека

песенчица“. Ето:

 

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето;

и съм гордо — че съм малко

облаче в небето!“

Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна на носа му за миг и пак отлетя:

— Кристофър… Ох!… Робин! — извика облачето.

— Да?

— Като си мислих, дойдох до важно заключение: Това не са истински пчели!

— А какви са?

— Това са фалшиви пчели… И мисля, че те не правят истински мед.

— Дали?

— Да. И затова мисля вече да слизам.

— Как ще слезеш? — попита ти.

Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше връвта, щеше да падне изведнъж — „бум!“ — на земята, а това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-после каза:

— Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона. Носиш ли си пушката?

— Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го повредя — каза ти.

— А ако не — каза Пух, — ще трябва да падна изведнъж и ще се повредя аз!

Щом разбра как стои работата, ти много внимателно се прицели и стреля.

— Ох! — извика Пух.

— Не улучих ли? — попита ти.

— Улучи. Но не балона! — изскимтя Пух.

— Много съжалявам! — каза ти и стреля отново. Този път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се спусна на земята.

Само че от дългото висене на връвта ръцете му се бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа: „Пух!“

И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше май причината да го наречеш Пух!

 

 

— Това ли е краят на приказката? — попита Кристофър Робин.

— Това е краят на тази. Има още много.

— За Пух и за Мен?

— И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви… Не помниш ли?

— Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.

— Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха Муслон…

— Но не можаха да го хванат, нали?

— Не.

— Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз хванах ли го?

— Е, това ще каже приказката!

Кристофър Робин кимна:

— Да, спомням си я — каза той, — само че Пух почти я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е истинска случка, а не само спомняне!

— Точно така мисля и аз — казах.

Кристофър въздъхна дълбоко, хвана мечето за единия крак и тръгна към вратата, като го влачеше след себе си. Преди да излезе, той се обърна:

— Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя?

— Може — казах аз.

— Лошо ли го ударих, когато стрелях?

— Никак!

Той кимна пак и излезе. След малко чух как Мечо Пух — бум… бум… бум… — се качва нагоре по стълбата след него.

Глава 2 очаквайте в следващия брой.